COTA NULA

“There are no answers, only choices.”

SOLARIS

 

Вие ще изберете как да четете.

Дата: 20. 05. 2005

Час: [11:50]

Пол: М

Име: С.Р.

Възраст: 23 години, 2 месеца, 13 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [11:55]

 

Ноктите му се неподдържани, грапави, имат черни петна. 

Ръцете също са преждевременно остарели, кожата е потъмняла и сбръчкана, вените са издути като пожарникарски маркуч под голямо налягане; също както при работниците от полето, които не си дояждат и затова са съсухрени. От вътрешната страна на китките личат белези от порезни рани, явно дълбоки, защото на тези места кожата е значително по-светла – като залята с вряла вода. 

Косата е мaзна и несресана, тук-таме се виждат сиви кичури. Дълга е, но също така неподдържана, безформена. 

Очите са влажни и изморени като при болните животни – сякаш затворили напиращата болка зад роговицата и въпреки огромния  й натиск и сила тя не може да  излезе; успява само да избутa две – три сълзи, но нищо повече. 

Брадата е небръсната от доста време, скрива почти плътно половината лице. 

Устните са бледи и тънки – като изсушен плод. 

Дрехите: риза – карирана, отдавна непрана, незагащена; тениска – лилава, някога била черна, вече силно износена, с малка дупка от молци, точно над сърцето; дънки – бели, с отенъци на някогашно синьо, скъсани на няколко места. 

Той се държи с две ръце  за рамката на отворения прозорец,  който стига от тавана почти до самия под на стаята. Между показалеца и средния пръст на дясната ръка се крепи димяща цигара. Той вдига крак и стъпва на долния край на рамката, навежда торса си през прозореца.

Стаята е малка и тясна. Тъмно е. На пода има матрак с разхвърляни завивки, около който са разпръснати множество книги – отворени, затворени, със смачкани страници. Празни бутилки отразяват съвсем слабо идващата от прозореца светлина.

Мъжът поглежда града пред себе си, а после отправя поглед към мрака в стаята. Огромната му сянка се очертава на пода като някакво непознато същество. Той – застанал на прозореца. Зад него – сянката му. Пред него – покривите на околните сгради и небето, синьо и ясно.

Мъжът се навежда и вдига от пода предмет. Револвер. Премества цигарата в лявата си ръка и хваща оръжието с дясната. Дръпва от цигарата и я изхвърля навън. Уморените очи поглеждат нагоре, той започва да говори:

- Кажи ми, че не трябва. Покажи ми, че не трябва – размахва револвера. – Дай ми знак. Дай ми знак! Какъвто и да е. Ще го приема. Само ми дай знак. Кажи ми… умолявам те, кажи ми, че трябва да си подаря утрешния ден… кажи… Аз Ти подарявам тази минута. Точно сега. Тази една минута. Правя го заради Теб. Подарявам Ти я, за да ми пратиш послание, да ми кажеш какво да правя. Само ми кажи, че има смисъл да си направя този подарък… кажи ми, че ще намеря нещо… кажи ми…

По бузите вече се стичaт сълзи, а гласът е изменен от сподавения плач и гняв. Той поглежда часовника на стената точно когато тънката червена стрелка, отброяваща секундите, застава под цифрата 12. Часът е точно 11:54. Очите жадно се впиват в циферблата, после се извръщат с молба към синьото небе, а след това с отчаяние поглеждат към града. Мъжът се опитва да говори, но думите му са по скоро хриптене на прострелян звяр:

- Нямам избор. Ако Ти не… не виждаш ли? Толкава пъти опитах… не съм… не ставам, просто не ставам за н… Просто няма смисъл. Никакъв смисъл. Само се мъча… и днес… не видя ли днес? Не видя ли? Само преди малко. Не можах дори “благодаря” да… за какво тогава? А? ЗА КАКВО? Знаеш ли какво е да си толкова безполезен? Знаеш… – останалото е сподавено в плач. Той се е свил на кълбо, а сълзите се стичат по дрехите му. Тялото се тресе. Главата се надига от колената и се извръща отново към часовника. 

40 секунди…

Очите се движат хаотично – скачат от покрив на покрив, слизат към улиците, следят минувачите, търсят нещо по витрините и чуждите прозорци, после се изкачват отново по жълтите мазилки на съседните сгради и стигат до небето – лазурно, с няколко бели облака, ала все така безмълвно. Изморени, падат отново към улицата и се впиват в сивия асфалт. Като хипнотизирани са – гледат двете платна и тънката бяла линия, която ги разделя; двете се проточват, докъдето взорът стига – винаги заедно и винаги разделени от бялата линия. И двете, водещи в напълно различни посоки, и нещо толкова малко и незначително, което да ги отделя и обособява. Една крачка ти стига, за да преминеш от едното в другото, една крачака, за да поемеш противоположната посока…

Мъжът се сепва и излиза от краткия си унес. Веднага поглежда към часовника.

10 секунди…

- Заради Теб… Теб чакам… Теб…

7 секунди…

Той се изправя. Сълзи се стичат по лицето. Пръстите яростно се впиват в рамката на прозореца, ноктите пожълтяват.

- Моля Те… Не мога повече така… наистина не мога… кажи, че ще свърши… това не е живот…

5 секунди…

4 секунди…

3 секунди…

Мъжът не дочаква червената стрелка да завърши пълния си цикъл и полита от прозореца.

2 секунди…

Долепя дулото на револвера до дясното си слепоочие, затваря очи и…

1 секунда…

… Жената не чака и миг. С три бързи крчки се озовава на платното, точно когато огромен червен автобус преминава.

Пронизващо скърцане на спирачки. Няколко откъслечни писъка.

Сблъсъкът е силен. Тялото на жената отскача от предната броня и се просва на шосето. Огромните гуми на автобуса го премазват безмилостно. Десетките тонове сплескват плътта,  кожата се сцепва под огромното налягане, а изпод нея пробиват потрошените кости – бели с тук-таме капчици кръв. Черепът се сцепва с пукот и  разсича лицето на две. Литри кръв се изливат от премазаната глава и разкъсаните крайници. Задните гуми на автобуса прегазват повторно трупа, оставят червени следи и разхвърлят останките от пихтиестия мозък и късовете месо, конвулсивно треперещи от последните нервни импулси, преминаващи през тях. Ръка, облечена в стилен костюм, лежи неподвижно на 10 метра от торса…

… Мъжът отваря очи.

Сега разбира всичко. Сега му е ясно. Разбира знака.

Но е късно. Прекалено късно.

В очите му се чете неизразим ужас и отчаяние. Последните мисли, които преминават през главата му, докато лети надолу: ”Как можах да допусна такава грешка? Как можа всичко толкова да се обърка? Господи прости ми. Защо няма връщане на…”

Тялото му се удря в паважа и отскача от силата на сблъсъка. Пада на твърдия цимент сред локва от собствената му кръв. Револверът отскача от ръката и се озовава на шосето. От горния джоб на ризата се търкулват две монети и падат в близкия канал. Прешлените във врата изпукват, все едно смазани от преса, и главата се килва безжизнено на една страна. Клепачите са отворени. Очите, в които светлината умира, щом прекоси зеницата, гледат настървено в една точка – към канала с двете монети.

 

ЧАС

[11:55]

COTA NULA

 

*

*      *

 

Дата: 20. 05. 2005

Час: [10:30]

Име: Д.M.

Пол: М

Възраст: 26 години, 3 месеца, 86 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [12:06]

 

Облечен е спортно-официално. Сакото е кафяво, дънките сини. Коланът също е кафяв, с масивна тока в правоъгълна форма. Обувките са в тон със сакото и колана, почистени, излгеждат като нови. Черно поло под сакото, прилепнало по тялото. Косата е кестенява, по-дълга от обикновена мъжка прическа, по-скоро права, придаваща непретенциозен, но не и небрежен вид. Очите са кафяви и ясни, под тях – съвсем леки, почти незабележими потъмнявания като от недоспиване. На дясната ръка – тънка кожена гривна, силно износена. Сребърен пръстен на десния палец. Часовник на лявата ръка с черна кожена каишка.

Сяда на маса в кафе заедно с още един мъж. Пие чай, а придружителят му – кафе.

- Ами много откачено звучи, откъдето и да го погледнеш – казва придружителят. – Не очаквай да го направи. В смисъл… не че ще е, защото не уважава желанията или нещо такова. Далеч съм от тази мисъл. Идеята е, че всичко е много странно и най-вече (и това според мен е определящо в случая) е безсмислено. Абсолютно безсмислено. Не мислиш ли? Все едно аз да ти кажа… хм… не ми идва никакъв пример наум… – кратко мълчание. – Това е все едно аз да ти кажа: “Включи си сешоара точно в 10:53.” Ще го направиш ли?

- Не е същото… не е в това смисълът – отвръща мъжът с кестенявата коса и се усмихва сконфузено.

- А в какво е тогава? Обясни ми, моля ти се, защото иначе всичко ми излгежда доста глупаво (да не използвам по-силна дума, че ще вземеш да ми се обидиш).

- Няма смисъл да ти обяснявам. Обяснението е адски дълго, а и ти…

- Че аз имам време, пък и ти не бързаш, доколко виждам. Така де, мисля си, че до 12 часа имаме още час и половина – смях, на който отвръща и мъжът с кестенявата коса. – Не, сериозно! Обясни ми защо е всичко това?

Мъжът с кестенявата коса се върти неуютно в стола си. Явно му е неохотно да говори. Събеседникът му продължава:

- Добре де! Защо си такъв сега? Обясни ми!

- Просто не ми се говори за това…

- Да бе, не ти се говори. Тия ги разправяй на някой друг. Аз те познавам прекалено добре и знам две неща: първо, изгаряш от желание да поговориш с някого точно за това, за което „не ти се говори“; и второ, и двамата знаем, че след кратко спорене така или иначе ще ми кажеш за какво става въпрос. Защо не ни спестиш време и нерви, а?

Мъжът с кестенявата коса се усмихва сконфузено, поглежда към обувките си, после отново вдига очи към събеседника си:

- Ама е изключително нагло да демонстрираш по тоя начин колко добре ме познаваш…

- Е, знаеш си ме мен – нагъл съм по рождение. Трябва да си ми свикнал след толкова време.

И двамата се усмихват.

Добре, ще ти разкажа, но те уверявам, че е много малко вероятно да ме разбереш и така или иначе ще кажеш, че всичко е откачено.

- Поемам риска.

- Ами… добре. Идеята е следната: от колко време ходя с нея?

Събеседникът изглежда учуден: сбърчва чело и поглжда озадачено:

- Ами бая ще да е… не знам точно.

- От 2 години, 7 месеца и 9 дена.

- Ти си тотално откачен, знаеш това, нали? Бас държа, че ако те попитам за часовете, и тях ще знаеш.

Мъжът поглежда със засрамена усмивка към обувките си. Другият продължава:

- Тотално побъркан. Още като ми каза, че помниш първи път, когато си я видял и първото нещо, което ти била казала. Кажи ми сега кой болен мозък помни такива подробности и защо му е да го помни?

- Виж, аз не се насилвам да ги запаметявам. Те просто ми се врязват в мозъка и там остават. Какво мога да направя? Не съм виновен.

- О, напротив. Виновен си. Защото постоянно си припомняш всичко и не си позволяваш да го забравиш. Нека ти припомня как функционира човешкият мозък на чисто биологично ниво в случай, че си забравил: спомените ти не са нищо повече от електрически импулс в мозъчните клетки, който е затворен в една верига и постояно премиава през определените му клетки – това означава да помиш; колкото повече ползваш този импулс, толкова по-дълго той остава непроменен т.е. не избледнява и не бива заменен от нов. 

И ти правиш точно това – не си позволяваш да забравиш. И най-лошото във всичко това е, че така се научаваш да живееш в миналото и пропускаш да направиш хиляди неща в настоящето.

Още си спомням, когато бяхмe на 18 и ти беше хлътнал по онова момиче, но нищо не стана… колко време ти трябваше, за да спреш да се мъчиш и да почнеш да живееш отново като нормален човек? И не че ти беше трудно и че не можеше, просто не искаше. Впиваше се с нокти в нещо, което…

- Оценявам цялото конскo и философските излияния, но наистина не това ми е проблемът. Но ако държиш, може и за това да говорим.

- Прав си – събеседникът вдига примиренчески ръце пред гърдите си. – Доизкажи се. Аз обещавам, че ще мълча и няма да казвам нищо, докато не ме помолиш.

Другият продължава:

- С нея съм от толкова време… знам, че на фона на цял живот е нищо, но все пак. И преди няколко дена разбрах, че не всичко е толкова прекрасно, колкото съм си мислел… – той бръква в джоба си и изважда малка червена кутийка. Приятелят я взима учуден в ръце, отваря я и го поглежда още по-учудено:

- Ама ти сериозно ли?

- Напълно.

- Леле, човече! Колко се радвам за теб… за вас… така де, за всичко. Честито! – става, за да го прегърне, но се спира, като вижда, че ентусиазмът му не е споделен. – Ама защо си с такава мъртвешка физиономия? Ако ти си човекът, когото познавам, би трябвало да си много щастлив. Как мислиш да го направиш?

- Ами… именно в това е въпросът. Не знам дали въобще ще го направя…

- Моля… МОЛЯ!?

Ама не, ти наистина си мръднал. Аз досега само се шегувах, но в момента съм много сериозен – ти не си в ред. Защо си купил пръстена тогава? Или е за теб? Защото ако е така, ще ти кажа две неща: първо, пръстите ти са леко свинести за него, и второ, да знаеш, че пръстенчето ми мяза малко на женско, та не съм сигурен дали ще ти пасва особено – гледа критично и леко раздразнено.

- Не. Не ме разбираш правилно. Купих пръстена преди около седмица… и бях измислил всичко: щях да отида вкъщи (защото там именно за пръв път разбрах, че тя е по-особена от всички предишни, с които съм бил), щях да накупя към 1000 бели хризантеми (защото бялото винаги ми напомня за нея и лицето й) и щях да покрия цялата стая с цветя, а в средата щях да сложа само една червена роза и пръстена до нея…

Всичко обаче трябваше да стане на точно определен ден – на датата, на която се срещанахме за пръв път. Знам, че ще ми кажеш, че е глупаво, но аз съм си такъв и тези неща значат много за мен…

- Знам…

- Когато й се обадих, за да си уговоря среща с нея, тя ми каза, че вече се били разбрали с приятелки да ходят някъде си. Аз й казах, че много искам да се видим и че е важно за мен, а тя ми каза, че не й било удобно да разваля уговорката.

Разказващият млъква и устремява поглед надолу. Замислен е. Гледа в една точка, без да вижда нищо. Пръстите на ръцете му се въртят един около друг, сякаш търсят нещо несъществуващо. 

- И какво? – пита го другият.

Минава малко време, преди разказващият да погледне събеседника си и да му отговори:

- Не знам. Наистина не знам. Щом затворих телефона, все едно се озовах в някакъв друг свят. Всичко като че ли ми се срина пред очите. Почувствах се наистина нещастен… изгубил всичко… толкова се отчаях… какво говоря? Та аз и сега съм си отчаян.

- Виж, не че искам да те обиждам… ама… честно казано, това е малко прекалено. Превземаш се с…

- Не се превземам, ти просто…

- Съвсем откровено ти казвам, че се превземаш: добре де, не са ти се получи ли нещата с датата и готиното предложение, ама какво толкова? И аз бих се чувствал гадно заради цялото нещо, ама чак отчаян…

- Ти не разбираш. Въобще не става въпрос за това. Проблемът не е в предложението или… по-точно в провалените ми планове за предложението. Всичко беше просто поводът да разбера нещо, което ме отчая.

Настъпва мълчание. Мъжът с кестенявата коса механично сваля и слага пръстена си, не отмества очи от ръцете си. Събеседникът му го наблюдава очаквателно, без да казва каквото и да било. Другият на няколко пъти се опитва да каже нещо, но спира преди да е изрекъл и първата дума. Най-накрая събира мислите си и продължава със започнатото:

- Нали знаеш как двама души трябва да си подхождат? Да се допълват, да се разбират един друг, ако трябва и без думи, особено когато говорим за брак.

- Да, и…? Накъде биеш?

- Ами аз и тя…

- Чакай, чакай! Само да не ми изтърсиш сега, че не си подхождате, че наистина ще взема да те ударя с нещо по тъпата глава.

Как така не си подхождате? И как така го разбра чак след три години, чак след като две от тях живеете заедно? Можеш ли да ми обясниш?

- Ами именно това се опитвам да направя. И преди да си ме прекъснал отново, искам само да кажа, че не съм казал, че не си подхождаме… Просто имам усещането, че за нея не знача толкова колкото тя за мен.

- Моля?! И това всичко само защото е предпочела да излезе с приятелки, с които (забележи добре) е имала вече уговорка, преди да чуе твоето предложение. Я стига глупости! И ще те помоля да се замислиш върху един елементарен факт – теб тя те гледа всеки ден, а се съмнявам, че същото важи за приятелките, с които е искала да се види.

Та те питам сега, защо си мислиш, че като ти отказала, това непременно означава, че не те обича? Ти си се побъркал тотално. Освен това да не си мислиш, че щом някоя жена те обича, трябва да е на твое разположение 24 часа в денонощието? Ако е така, ще ти кажа: съжалявам, но 18 век отмина преди време.

- Не това имам пред вид. Не я искам нонстоп край мен или да ми е като робиня, която ми се отзовава, когато я повикам. Няма нищо общо с това. Става въпрос, че искам такова нещо от нея само този един път. Само този един път, разбираш ли? Казах й, че за мен е особено важно и тя все пак ми отказа.

- А тя откъде е можела да знае, че става въпрос за нещо толкова сериозно като предложение за брак? Всъщност отникъде, ако не се лъжа. Е, защо очакваш веднага да се хвърли в ръцете ти и да ти каже: „Майната им на другите, правя каквото ти ми кажеш.“? Няма да стане и не би било нормално. Най-важното – това не означава, че ти означаваш по-малко за нея, отколкото тя за теб. Означава само, че е имала други планове, които не е искала да променя просто защото ти проявяваш някакъв каприз.

Пак казвам: тя реагира така само защото си няма и на идея, че си имал толкова грандиозни планове. Ако би знаела, естествено че е щяла да разкара приятелките си и да излезе с теб… Ама просто така, защото на теб ти е скимнало нещо… Защо да  го прави?

- Защото аз я моля – следва кратка пауза. – Защото ако тя ми каже: „ Направи това заради мен просто защото аз ти казвам, че е важно“, аз ще направя всичко, без да искам повече обяснения. Просто защото тя ми е казала, че е важно за нея… и това ще е най-основателната причина… няма да има нужда от друга.

Отново настъпва кратко мълчание, което този  път обаче е нарушено от събеседника:

- Не мисля, че имаш право. Наистина не мисля. И ще ти кажа нещо, което ти самият вече знаеш, но очевидно отказваш да преимеш или разбереш.

Хората са различни – това, че някой не те обича… или по-точно казано, не показва любовта си по начина, по който ти би го направил или на теб ти се иска, далеч не означава, че не те обича. Поетите биха написали стихотворение, художниците биха нарисували картина за този, когото обичат… аз бих купил скъпо бижу, ти пък си готов на безрезервно отдаване. Лошо няма. Само че помисли за миг, че не е задължително тя да прави същите неща като теб. Даже, като се замисля, е по-добре, че не ги прави, защото иначе щеше да бъде една доста скучна връзка. Не мислиш ли?

Отново мълчание. Следва отговорът:

- Виж, всичко това няма нищо общо с показване на любовта по различни начини. Разбираш ли? А дори и така да е, не мислиш ли, че ако за мен е от голямо значение тя да се държи по определен начин, а тя не го прави – не е ли това една доста значителна несъвместимост в характерите? Как може да става тогава въобще дума за брак?… Всъщност, забрави! Отиваме в една съвсем друга посока. Не за това искам да говоря и не в това ми е проблемът.

- Тогава…?

- Тогава… Казах ти вече…

- Повтори ми го, защото излгежда съм го пропуснал в цялата каша от безмислици, които ми наговори.

Мъжът с кестенявата коса поглежда събеседника си леко раздразнено и не му отговаря. Другият се сгушва сконфузено и леко виновно:

- Добре де! Не исках така да прозвучи, но ме разбери правилно: приятел си ми и ми е много тъпо да стоя отстрани и да гледам как сам себе си правиш нещастен и то заради неща, които дори не са истинни. И имам чувството, че си на път да провалиш шанса си за страхотен живот с една страхотна жена само защото веднъж е отказала да излезе с теб.

Повярвай ми, това в никакъв случай не означава, че тя не те обича. Въобразяваш си и си натрапваш някаква много глупава идея.

Защото аз съм сигурен, че ако тя знаеше колко важно е…

- Но аз й казах… разбираш ли? Казах й: „Моля те да се видим, за мен е много важно да излезем на вечеря тъкмо утре.“

- Но тя откъде може да знае за какво става въпрос всъщност? Може да е просто някакъв каприз… може да е всичко, чаткаш ли? Убеден съм, че ако нещо наистина много те тревожи или ако имаш  някакъв наистина сериозен проблем и най-вече тя знае – говорещият натъртва думата „знае“ – за всичко това, веднага ще зареже всичко и ще дойде при теб. Наистина ще можеш да разчиташ на нея.

За пореден път и двамата замълчават. Събеседникът продължава след малко от там, откъдето е спрял:

- Чуй ме! Басирам се, на каквото кажеш, че ако се случи тя да види, че имаш проблем, ще рискува даже живота си, за да ти помогне.

- Точно това е, което на можеш да разбереш. Ясно ми е, че би го направила…

- Какъв ти е проблемът тогава, по дяволите?

- Почти всеки е готов да жертва нещо огромно, за да те спаси, но само онзи, който наистина те обича, ще е готов да жертва малките неща.

Ти примерно би се хвърлил в горяща сграда, за да спасиш напълно непозната жена, рискувайки собствения си живот… и това без да я обичаш. Просто защото виждаш с очите си колко е страшно и т.н.

Но ако някой ти каже: „Натисни това копче, за да спасиш този човек от смърт.“ Ти ще погледнеш, точно толкова неразбиращо и глупаво, както гледаш мен сега. И ще си кажеш сигурно: „Тия нещо се бъзикат с мен… някакво си копче.“ Има обаче всякакви копчета. Както натискаш най-обикновено копче, за да викнеш асансьора си, натискаш също едно такова копче (може би дори същата форма и цвят, абсолютно идентично), за да включиш животоподдържащите системи на претърпял катастрофа човек, лежащ в интензивното. Самият акт на натискане на копчето е без стойност. Това, което се крие зад него, последиците – тези неща го правят значим… и понякога животоспасяващ. Въпросът е да можеш да видиш последиците преди те да са налице, а за тази цел трябва просто да знаеш каква е същността на действията ти… да познаваш обстоятелствата и хората, които са пряко свързани с това, което правиш.

Това, което всъщност се оптивам да ти кажа, е, че човекът, който те обича, ще те познава по-добре от всички останали. И не защото е длъжен, а защото ще има потребността, защото да те опознава, ще е повече от удоволствие за него. Такъв човек няма да има нужда да те види сред пламъците на горяща сграда, за да разбере, че имаш нужда от помощ. Такъв човек ще знае разликата между двете копчета, без дори да ги е видял, без някой да му е казал каквото и да било. Той ще е готов да жертва едно обаждане по телефона, защото ще знае, че то ще е много по-скъпо и по-важно за теб, отколкото това да рискува живота си, например. Този човек ще може да вижда нещата с твоите очи, да ги оценява така, както ти ги цениш… защото те обича.

Това е, което искам. Да може моят свят да е нейн… точно така, както нейният свят е и мой.

Кратка пауза. Продължение:

- Искам тя да не отминава молбата ми, както всички останали биха направили, защото за мен тя не е всички останали. Искам да знам, че мога да разчитам на нея за неща, за които никой друг не би ми подал ръка – не защото изискват огромно усилие или жертва, а защото са прекалено мънички, че да може някой да види стойността им… някой, който е просто някой си. 

В процеса на говорене мъжът с кестенявата коса е отместил поглед от събеседника си. Сега той гледа през рамото му към минаващите по улицата хора и коли. Гледа в една точка, без да вижда нищо. Очите, погледът като че ли се поели свой собствен път – сега те са далче от него, от това място, от този свят. Те вървят, пътуват, за да намерят отговор, обяснение, за да видят едно възможно бъдеще. Едно бъдеще, което пленява с красотата си… и… и още едно, което отблъсква с тъгата си. И двете съществуват едно до друго, паралелно, проточват се във вечността като релси на влак – винаги едно до друго, но винаги отделени… на една крачка разстояние…

- И заради това – прекъсва мислите му събеседникът му – си й казал да ти се обади непременно от онзи телефон, непременно точно в 12:00 днес на обяд?

- Да.

- И това, защото…?

- Защото така ще знам. Ще знам дали тя наистина ме обича, дали тя може да разбере колко важно е за мен нещо толкова глупаво…

- Радвам се, че поне осъзнаваш, че това, което искаш е глупаво… защо въобще очакваш да го направи?

- Защото й казах: „За мен е много важно наистина, не мога да ти обясня защо, просто приеми, че е така, моля те.“

Следва кратка пауза. Събеседникът проговаря пръв:

- Виж, наистина не знам какво повече бих могъл да ти кажа. Вярвам, че тя ще ти се обади – мъжът с кестенявата коса продължава да гледа колите и хората. – Или поне вярвам, че иска да го направи…

Ще ти кажа само, че не искам да те гледам такъв, че не си струва и че ако си дадеш време да размислиш – една минутка, не повече, дай си една минута и ще видиш, че нищо не е толкова трагично.

Отново пауза.

- Какво мислиш да правиш, ако не ти се обади?

Гледайки блуждаещо, другият отговаря:

- Не знам. Наистина не знам.

 

 

 

 

*

*      *

 

 

Дата: 20. 05. 2005

Час: [13:10]

Име: Т.К.

Пол: Ж

Възраст: 25 години, 7 месеца, 27 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [13:13]

 

Носи черен, стилен костюм. Бяла риза под сакото. Панталонът е с идеален ръб, който в края си се среща с безупречно лъснатите черни обувки. Токът – нито прекалено висок, нито прекалено нисък.

Гримът е лек, стилен. Подчертава формите на лицето, но не се натрапва.

Косата е кестенява, прибрана.

Ноктите са добре поддържани, маникюрът не изпъква, но при по-внимателно вглеждане разкрива изисканост и старание.

В лявата си ръка жената носи делово куфарче.

Тя  като че ли е притеснена или ако не друго – угрижена. Гледа разсеяно пред себе си, без всъщност да вижда каквото и да било. Пред погледа й с бясна скорост преминават коли, от време на време се мярва и човешки силует.

Тя седи на тротоара, неподвижна и скована – като статуя, около която като поток се излива забързаното множество от хора. Блъскат се в нея, заобикалят я, подвикват й, ала тя не ги чува.

Нея я няма там. Тя пътува. Търси нещо с онзи свой изгубен взор, лети към едно свое бъдеще, което засега е смътно, но колкото повече се приближава, толкова по-ясна е картината. Първо вижда само шосето с колите и минувачите, после те се размазват, смиват се едни в други и избледняват. Остават само размитите цветове и форми – като акварелен пейзаж, залят с вода. После всичко потича като водопад и понася съзнанието й някъде далеч, отвъд всичко това. И тогава… водопадът се влива в спокойно планинско езеро, където цветовете и формите отново могат да бъдат различени, а по огледално гладката повърхност жената може да види картина. Едно бъдеще, което мами със своята кристална чистота. Едно бъдеще, крещящо от дъното на езерото, което плаши със своята тъмнина. И двете в едно езеро. И двете толкова близки и възможни. Дели ги само едно гмурване…

Жената се сепва. В миг само тя се връща обратно в тялото си, което все още стои неподвижно на тротоара. Последна мисъл прелита през съзнанието й – като подплашена от гръм птица.

Жената не чака и миг. С три бързи крчки се озовава на платното точно когато огромен червен автобус преминава.

Пронизващо скърцане на спирачки. Няколко откъслечни писъка.

Сблъсъкът е силен. Тялото на жената отскача от предната броня и се просва на шосето. Огромните гуми на автобуса го премазват безмилостно. Десетките тонове сплескват плътта,  кожата се сцепва под огромното налягане, а изпод нея пробиват потрошените кости – бели с тук-таме капчици кръв. Черпът се сцепва с пукот и  разсича лицето на две. Литри кръв се изливат от премазаната глава и разкъсаните крайници. Задните гуми на автобуса прегазват повторно трупа, оставят червени следи и разхвърлят останките от пихтиестия мозък и късовете месо, конвулсивно треперещи от последните нервни импулси, преминаващи през тях. Ръка, облечена в стилен костюм, лежи неподвижно на 10 метра от торса.

Писъци на ужас и погнуса. Майки закриват очите на децата си.

Само деловото куфарче лежи на тротоара, самотно и непокътнато.

ЧАС

[13:13]

COTA NULA

 

*

*      *

 

Дата: 20. 05. 2005

Час: [10:45]

Име: С.Р.

Пол: М

Възраст: 23 години, 2 месеца, 13 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [11:55]

Той стъпва на тротоара, а вратата зад него се затваря с монотонно скърцане. Той дори и не усеща. Сякаш е напълно глух и безчувствен за всичко, което го заобикаля. Стои на едно място, скован и втренчил поглед в една точка. Като паметник, поставен от някои хора някъде, където може би дори не принадлежи, но непомръдващ, стоически пазещ чуждото си място – не защото така иска, а защото е мъртъв къс материя, неспособен да прави каквото и да било… дори да потърси по-добро място за себе си.

Минават минути преди мъжът да се осъзнае и да помръдне. За минувачите той е просто замислен и окаян клошар.

За онзи лъч светлина, процеждащ се през малката му зеница, търсещ да срещне съзнание, той е просто стъкло – прозрачно, студено стъкло. Няма съзнание.

Мъжът се обръща наляво и тръгва. Движенията му са плавни, отмерени, почти машинални. Главата е изправена, погледът устремен. Вече не е празен. Сега очите се впиват с гняв всеки, който се осмели да погледне към тях.

Какво си ме зяпнала бе, курво? – изкрещява той по адрес на млада жена, която се осмелява да задържи погледа си малко по дълго върху дрехите му.

Жената се сепва, замалко се изплашва като че ли, а после, промърморвайки нещо осъдително, продължава.

Мъжът се спира и гледа дълго след нея. Тя се обръща на два пъти, след което с още по-голям страх извръща глава, срещайки очите му.

Когато тя се скрива зад ъгъла, той се затичва надолу по улицата, отново не обръщащ внимание на ставащото около него. Тича, докато се задъха, а от очите му потекат сълзи. Спира. Удря стената до него три пъти от ярост, свлича се на земята. Плаче.

Не. Сълзите не са от вятъра, раздразнил очите. Това е плач. Той плаче дори с глас. Задъхва се, кашля, прокарва пръсти през косите си, удря паважа с юмрук. Тялото му трепери. Той започва да говори… сам на себе си:

- Защо? Защо не мога да спра? Защо просто не мога да съм добър? – поглежда нагоре. – Защо? Защо да живея така, а? Никакъв ден. Нищо няма да си подарявам. Разбра ли ме? Нищо!

Заравя пръсти в косите си и продължава да плаче. Свлечен до стената, свит на кълбо като куче.

В краката му падат две монети. Звукът от удара на метала в бетона го кара да повдигне очи. Успява да види единствено бързо отдалечеващата се жена, която очевидно е подхвърлила парите – черния й стилен костюм с безупречен ръб, перфектно лъснатите черни обувки и деловото куфарче в лявата ръка.

Той поглежда монетите. Поглежда себе си. Усните му се изкривяват в погнуса, разбрал как изглежда, на какво прилича. На онези измъчени и съсипани просяци, които са толкова отчаяни, че дори не стоят на краката си, докато просят, а лежат на студената земя.

В очите му проблясва за секунда искрица гняв. Той се вижда как изтичва и хвърля парите право в лицето на заблудената, чува се какво й казва… Но това трае само миг. Искрата угасва така внезапно както се е появила.

Той се навежда и взима монетите. Целува ги. Прибира ги в горния джоб на ризата си. Тръгва надолу по улицата…

Спира внезапно. Обръща се. Оглежда се в панически страх – като малко животно, търсещо с поглед майка си за помощ. Затичва се в обратаната посока. 

Тича. Гледа уплашено, търси… Това лице, следващото… тази ръка, следващата… къде е?  Косата… трябва да е… кестенява, да… с шнола, прибрана. Косата. Дрехите – черни… тези са червени. Къде? В ръката… Къде е деловото куфарче? Къде е жената? Къде? Трябва да се махнат… другите… а тя? Къде е?

Няма я. Изчезнала е.

Той се спира задъхан. Поглежда монетите в ръката си. От очите му текат сълзи. Поглежда към небето:

- Едно „благодаря“. Не повече… това исках… а и това не мога. Не мога.

Тръгва надолу по улицата. Главата изправена. Сълзи, стичащи се от очите. Празен поглед, устремен в една невидима точка. Той се движи машинално, прави завоите като робот, пресича, без да се огледа, докато не се озове пред входа на стара сграда.

Вратата е с дървена рамка. Ключалката е разбита. Фасадата е жълта. Лющи се.

Той не обръща внимание. Познава вече всичко.

Бута вратата и влиза. Качва се бавно по стълбите. Стига последния етаж. Бърка в джоба си и вади ключ. Отключва стара и олющена дървена врата.

Тъмно е. Светлина се промъква само от широко отворения, стигащ от тавана почти до пода прозорец.

Той пада на лежащия на пода матрак, като преди това сритва разхвърляните наоколо книги и бутилки.

Лежи и плаче:

- А дори не можах… – повтаря си, без дори да довършва мисълта си.

Става. Избърсва с ръкав сълзите. Пали цигара, която остава в дясната му ръка. Отива до прозореца, хваща се с две ръце за рамката и навежда глава навън.

 

*

*      *

 

Дата: 20. 05. 2005

Час: [11:45]

Име: М.М.

Пол: Ж

Възраст: 25 години, 2 месеца, 62 дена

Cota Nula: недефинирана

 

Има черна коса, дълга до раменете, която на определени места искри на слънцето. 

Очите са тъмно кафяви, лицето светло.

Устните бледо розови, но изключително сочни и меки.

Косите прикриват елегантната и фина шия – крехка, кара да се чудиш как понася тежестта на главата.

Тя е средновисока, около 1, 65 м.

Ръцете също така крехки като шията. Имаш чувството, че биха се счупили, ако не внимаваш как ги докосваш.

Носи пола и елегантно, делово сако. Бяла блуза под сакото, обувки с ток.

С нея има още една жена на видимо същата възраст. Кестенява коса, светли очи.

Двете вървят забързано по улица. 

Жената с кестенявата коса:

- Айде само малко по-бавно, защото с тия обувки краката ми ще станат на нищо.

- Добре де, тогава не идвай с мен. Никой не те кара, ама аз трябва да побързам, защото едно на ръка, че нямам монети за телефон, а освен това не си спомням къде точно беше онзи телефон… А е вече 12 без 15.

- О, мили Боже! Че той е мръднал, това отдавна ми е ясно. Само не разбирам защо ти му играеш по свирката.

- Извинете, да имате случайно дребни за телефон? – чернокосата пита мъж, с когото се разминават.

- Не! – отвръща той троснато и продължава нататък.

- Изчакай само секунда да отида до онази бутка за вестници и да питам. Стой така!

- Стоя. Какво ще правя? – отвръща другата, по-скоро на себе си, защото по това време жената е вече при продавача на вестници.

Връща се:

- И той няма. Хайде да вървим. Все трябва да намерим някъде.

- Само ми обясни защо правим всичко това!

- Ами, защото той ме помоли. И не го правим НИЕ, правя го АЗ.

- Ох, леле, света Богородице, както казваше майка ми. Че какво, като те е помолил? Ти всяка глупост, за която те моли, ли ще му изпълняваш? Ако ти каже: „Скочи от еди-къде-си!“, пак ли ще го направиш?

- Ти как мислиш? – отвръща чернокосата с игрива усмивка.

- Ами допреди един час, щях да кажа „не“, но сега като те гледам какви ги вършиш…

- Извинете, да Ви се намират дребни? – въпрос, отправен към забързана жена на средна възраст.

- Не, много съжалявам – отвръща тя с усмивка и продължава в обратната посока.

- Та, ще ми обясниш ли най-накрая защо по дяволите търсим някакъв „точно определен телефон“ – приятелката натъртва особено последните три думи, – за да се обадим от него точно в 12:00?

- Нали ти казах вече. Защото ме помоли.

- Ама престани вече с тези глупости. Знаеш ли колко си се променила? Преди никога не би направила такава идиотщина за който и да било друг, с когото си излизала. Ама какви ги говоря? Ти и за мен не би го направила.

Чернокосата се усмихва все така закачливо, без да отговаря нищо.

- Не ми се хили така. Ще ми се да те видя как търчиш заради мен до другия край на града, за да ми се обадиш по телефона.

- Различно е.

- Така ли? И кое му е различното, ако мога да попитам?

- Секунда само. Извинете, случайно да имате дребни… – тя  не довършва, защото минаващият дава отицателен знак с глава, без дори да я погледне. – Ами, различното е това – продължава тя към приятелката си, докато завиват покрай един ъгъл, – че ти нямаш нужда от нещо такова и че за теб то е „идиотщина“, а за него това значи много. Не ме карай сега да ти обяснявам, защото и аз самата нямам обяснение. Просто го познавам по-добре от всеки друг и мога да ти кажа, че такива малки неща… че въобще малките неща са адски важни за него. Понякога дори си вади огромни заключения (не рядко погрешни) от някакви дреболии. Например казва: на еди-кого-си не може да се разчита, защото когато веднъж му поисках еди-какво-си, той ми каза еди-що-си. Разбираш ли? Той просто си е такъв. Всеки си има странности, а пък да ти кажа честно, неговите са ми дори симпатични.

- Ти си се побъркала покрай него, мила – отвръща приятелката, гледайки странно.

- Чакай малко! – двете спират. Чернокосата се оглежда замислено. – Връщаме се. Предната пряка трябваше да свием надясно.

- Оф! – сумти недоволно другата. – Трябваше аз да си остана в офиса…

- Ами да беше…

- О, само не ми дръж такъв тон, ясно ли ти е?

- Виж. Ти сама поиска да дойдеш, а сега само ме натоварваш допълнително. Не стига, че ми е изнервено, защото се притеснявам, че ще закъснеем, а отгоре…

- Че голямото чудо, като закъснеем.

- Не е така.

- Ама, миличка, чуй ме сега. Няма смисъл да му доказваш, каквото и да било. Мислиш ли, че той не знае, че може да разчита на теб, а? Наистина ли го вярваш? Правиш всичко това само за да не си помисли същото за теб както за онзи тип, така ли?

- Не.

- Тогава.

- Не става въпрос за това какво той знае или не. Правя го, защото искам. Защото знам, че ще се зарадва много и защото искам да го зарадвам точно по този начин… и…

- И… какво?

- И защото понякога няма значение какво се знае или чувства. Понякога е хубаво нещата просто да се правят. Защото е много по-добре да си доставиш удоволствието от удовлетворяването на нечие желание, отколкото да рискуваш в другия да се породи и най-малкото съмнение, че е можело да бъде и иначе… по-лошо. Това, че той е сигурен, че аз ще го направя, не означава, че съм свършила нещо…

- Ами да… сега разбирам…

- Радвам се.

- …ти се се побъркала окончателно. Ама какво да се прави? Очакваше се рано или късно. А да, и един въпрос, който ме мъчи от доста време: защо точно този проклет телефон? Защото е на майната си ли? 

- Защото точно при него се запознахме – отвръща чернокосата и след кратка пауза допълва. – И трябва да побързаме. Имаме осем минути.

- Да, дай да тичаме и да си потрошим токовете, а и глезените покрай тях. И още нещо: как  по дяволите му е хрумнало да те моли за такова нещо?

- Не знам. Тоест ( тук вляво) той не ми обясни, но предполагам, че е защото го отрязах оня ден, когато излязох с вас.

- Моля!? Логическата връзка вече съвсем ми се губи. Ти излизаш с нас и после трябва да му се обадиш от някакъв телефон? – краткo мълчание. – Всъщност сега като го казах ми звучи още по-откачено…

- Виж, предполагам, че ми се е разсърдил или…

- Какво?! Разсърдил? За такова нещо? Ама той от коя планета пада? Аз всичко очаквах от него, така де, идиотщината с телефона – не… Но ми беше направил впечатление на малко по-интелегентен мъж. Абе, нали знаеш, от ония свестните, дето могат да виждат малко по-далеч от носа си. Ама явно и с т’ва съм сбъркала. Той защо въобще си е въобразил, че може да се разпорежда с това какво ти ще правиш?

- Първо, можеш да се успокоиш малко. Второ, това е един единствен сулчай и кога да разбера защо му е станало неприятно…

- Това и аз мога да ти кажа. Защото е егоистичен, себичен…

- Не. Няма нищо такова. Просто тогава беше датата, на която се запознахме.

- Аха. До онзи телефон, така ли?

- Точно така.

Настъпва кратко мълчание, което е нарушено от приятелката:

- Знаеш ли какво се сещам да те питам?

- Какво?

- Ами, защо си си уредила среща с нас точно на датата, на която сте се запознали?

Чернокосата се усмихва леко виновно:

- Защото бях забравила…

- Аха…?

- Ами, да. Бях забравила. Всъщност аз никога не съм я помнила като нещо специално, пък и ние не сме го празнували никога. Празнуваме си само годишнините, ама не и тoва. И се усетих чак когато ми се обади да ме помоли да му се обаждам от „онзи телефон“. Звучеше разстроен, нищо не ми обясни… естествено каза, че не е разстроен и т.н. На мен не ми трябваше много, за да се сетя какъв е точно проблемът. И сега ще изпълня молбата му, защото така мога да се реванширам, а още повече, като го знам какъв е, сега сигурно се и втълпил заради цялото нещо, че не го обичам или нещо такова…

Жената с кестенявата коса замръзва на място, а другата прави още няколко крачки и се обръща да види какво е станало:

- Какво има пък сега? Защо спря?

- Никога досега не си ми казвала, че го обичаш.

- Ама и ти се сбъркала. Ходим от кажи-речи три години. Не е ли близо до ума?

Приятелката само се усмихва мило, но не казва нищо.

- Много те моля. Дай само да вървим, става ли?

Тя тръгва бързо и енергично, без да се съпротивлява или да казва каквото и да било. Чернокосата продължава да говори, без дори да й е бил зададен въпрос:

- Просто, разбираш ли, не искам той да си мисли, че не значи за мен толкова колкото аз за него. Защото той примерно ще направи каквото го помоля, когато го помоля, без да иска обяснения. Искам да знае, че и аз съм готова на същото… а след случката онази вечер… нали ти казвам, не знам какво си мисли и въобразява. Затова искам сега да направя това, за което ме моли… Защо ме гледаш така?

Приятелката се хили доволно, без да казва нищо.

- Какво? Защо ме гледаш така?

- Само ми обещай, че ще съм първата, която ще поканиш на сватбата – отговаря тя и започва да се смее с глас.

- Каква сватба? – смехът продължава. – Ама на теб май ти стана нещо. Хайде де, стига си се хилила така.

Двете завиват по улицата и излизат пред стара сграда – жълта с лющеща се фасада.

- Тук е. От другата страна е телефонът. Само трябва бързо да намерим монети. Колко е часът? – бърз поглед към часовника. – Така – 11:57. Още три минути.

- Я ги виж онея там, дето са се насъбрали. Все някой ще има монети.

Пред входа на сградата са се скупчили хора. Обсъждат нещо оживено.

Двете жени се приближават, за да питат за дребни. Когато стигат до тълпата, замръзват на място. 

Образувалият се кръг от тела обгражда проснат на тротоара труп с течаща от устата струйка кръв. Зяпачите се въртят хаотично. Навеждат се, бързо се отдръпват, без да са направили каквото и да било. Някой си тръгват ужасени, други минувачи извръщат бързо поглед, преди да са успeли да обхванат цялата картина.

Чернокосата жена стои втрещена. Не може да отмести поглед от мъртвеца. Очите й обхождат раздърпаните и парцаливи дрехи, проправят си път към лицето, прескачайки малката червена река, стигат до тъмните зеници и замръзват. Потъват в мрака им. Спускат се бавно по тъмния и тесен тунел на очния нерв. Все по-надолу и по-надолу. Все по-тихо и по-мрачно и все надолу и надолу. Стените се събират, увиват се около нея, обграждат я, затварят я. Тесните лъчи, прокрадвали се откъм входа, вече съвсем изчезват. Няма вход. Няма изход. Няма край, защото началото е изчезнало. Само тъмнината. Всепоглъщаща. Само тъмнина… и… спокойствие. Сякаш всеки звук, който може да стигне до това място, бива засмукан някъде и, оставен без възможността да вибрира, умира, а с него и споменът за случките, чиято история е искал да разкаже. Толкова е тихо… и приятно топло – хармония. Съзнанието се завърта в непознат, вълшебен танц, лети, подскача, описва пируети, обикаля, прави кръг след кръг, слиза по невидима спирала някъде надолу, където е още по-спокойно и прекрасно, където цари приятна омая, където от мрака се раждат чудни цветове и форми и започват да играят с него. И те танцуват и се радват – извиват се като балерини под ритъма на тишината. Въртят се, подскачат, покланят се, а танцът им разказва история. И жената, захласната, се унася в тази приказка, докато не стане част от нея. Да. Там се вижда млад мъж, а до него прелестна девойка. И двамата са щастливи, смеят се, държат се за ръце, а от лицата им сякаш струи светлина. А ръцете им са вързани с тънка златна нишка, която никой от двамата като че ли не вижда. Вървят един до друг, винаги един до друг. Навсякъде. Ето ги – минават по пролетна поляна, а после изкачават стръмния и каменист склон на планина, прекосяват и река и отново са на поляна и… отново всичко потъва в мрак. Чудните картини се стопяват, а цветовете потичат незнайно накъде и изчезват. Отново пълната тишина и всепоглъщащата тъмнина. После две малки светли точки се появяват в безкрайността, а с тях и тих шепот. И точките започват да стават по-големи и по-големи, издължават се и оставят тънка диря след себе си. Шепотът постепенно се превръща в неясен говор, после във вик, а накрая мощен грохот разтърсва тишината. Шумът кара съзнанието да тръпне, да се гърчи. Раздира го и разхвърля останките му из нищото. А двете линии вече са толкова близо, че да бъдат различени. Да! Виждат се. Две огнени змии с иcкрящи очи. И колкото повече се приближават, толкова по-силен става грохотът… и боли… боли. Двете змии скачат и пареща светлина разсича всичко…

Сирените на приближаващата линейка изкарват младата жена от транса, в който е изпаданала. Приятелката й я разтърсва за ръката:

- Съвземи се. Доборе ли си? Изкарваш ми акъла така. Лошо ли ти е. Реших, че ще припаднеш ей сега. Защо го гледа толкова много време, ако ти се гади? – няма отговор, жената не помръдва, докато приятелката й не я издърпва настрана. – Хайде да тръгваме! Хайде! Давай!

Чернокосата се опомня. Поглежда с неизразим ужас:

- Бързо. Трябва да се обадим. 

Двете се затичват и завиват покрай ъгъла на сградата. Там, на жълтата фасада, личи само един по-светъл правоъгълник с четири дупки – всяка в един от ъглите. Изглежда така, както когато бива свалена  картина, която е стояла дълго, а тапетът или боята зад нея не са избледняли като останалата част от стената.

- Махнали са го! По дяволите! – казва жената с животински страх в погледа. Поглежда часовника си. 12:07. С треперещи ръце вади мобилния си телефон и набира нечий номер. Дава свободно няколко пъти. – Не вдига… 

 

*

*      *

 

Дата: 20. 05. 2005

Час: [12:54]

Име: Т.К.

Пол: Ж

Възраст: 26 години, 7 месеца, 27 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [13:13]

След като се изкачва по стълбите, жената тръгва по улицата, без да гледа пред себе си. Очевидно е много разстроена. Ръцете й треперят. Тя плаче. Конвулсувно стиска мобилния си телефон в дясната ръка. Поглежда го. Отмества поглед. Кратко хлипане. Свива се в малка ниша между две сгради. Обляга се с гръб на стената. Деловото й куфарче пада на земята до левия й крак. Тя започва да плаче с глас. Бърше сълзите си с опакото на ръката. Задъхва се. Не може да се успкои. Поглежда към телефона. Разколебава се и пак плаче. После го поглежда отново. Поема дъх. Спира хлипанията. Набира номер. Кратко позвъняване. Някой вдига. Жената заговаря:

- Здрасти! – но още след тази дума не издържа и се разплаква отново.

…

- Не. Никой нищо не ми е направил – плач.

…

- Не можах… не можах да отида на интервюто…

…

Жената се разстройва все повече. Вече не може да контролира гласа си, трудно изговаря думите, задавя се:

- … На… интервюто за онази работа в ре… – плач.

…

- Как да не се разстройвам? – плач – това е втори…

…

- За втори път е… – плач. – За втори път не можах да отида навреме. Нали и преди една седмица пак имах час…. и бях забравила… и… – плач.

…

- Не мога да се успокоя. Как да се успокоя? Не разб…

…

- Как нищо не се е случило? Защо винаги така ми говориш? Случило се е. Случило се е. И това, че теб не те интересува, не значи… – прекъсната е от събеседника.

…

- Да ти обясня какво ли? – плач – Сега ще ти кажа… – задавя се от сълзи и гняв. – Обаждам им се преди две седмици, защото това, което прочетох в обявата, е точно каквото аз искам да правя. Разбираш ли сега?

…

- Така. Ама, докато ти можеш да си намериш работа под път и над път, места за работа точно по моята специалност да има към 100 – тина в цялата страна. И всичките са заети от някакви дъртаци, дето… дето въобще не знам какво още могат да направят, ама ги държат, ‘щото… – отново прекъсната.

…

- Добре, за мене ти говоря… Обяснявам ти, за да разбереш, защо е толкова важна тази работа. Знаеш ли само колко практики и стажове съм правила, ама точно в тази област? Не нещо близко до това, а точно, точно това. Ако знаеш само колко време и…

…

- … и си пратих документите преди две седмици, извикаха ме на интервю, за което забравих, защото имах сто неща да върша този ден…

…

- Оф! – жената отново се разтърсва в плач. – Не знам… наистина не знам как ми се случи, като e толкова важно. И аз не мога да си обясня. Докато се усетя кой ден сме… – плач – и вече бях закъсняла.

…

- И после им се обадих, извиних им се, излъгах ги нещо за баба ми и те ми дадоха да говоря с отговорния или какъвто е там на отдела. И човекът беше много мил и разбран и ми даде час за днес… като естествено, разбра, че историите, дето му ги разправях, са пълни простотии…

…

- Ами ей така знам. Кой ще се върже? Еле пък, човек като него. Мислиш ли, че не му се налага да се разправя с такива като мен всеки ден? А? Ясно му е било.

…

- И днес… – плач. – … днес ставам рано. Оправям се. Гледам да тръгна навреме, за да не закъснея. Абе, въобще… – жената подмсърча, не може да се успокои и да продължи да говори.

…

- И си подготвям всичко. Разбираш ли? Ама… добре де, какво толкова направих?

…

- Просто не мога… Толкова ли съм лоша? С какво го заслужих… Аз всичко…

…

- Какво е станало ли? Пътувам за офиса им… сменям два автобуса и накрая решевам да взема метрото за две спирки… защото си викам, че ще е по-бързо отколкото да се качвам на трети автобус и…

Пауза.

…

- И силзам в метрото, качвам се… За две спирки само, разбираш ли? Само за две – плач. – И… изведнъж спира… някъде на средата между две спирки. Ей така, спря в тунела и там си останахме…

…

- Към 40 минути някъде.

…

- Ами ей така. 40 минути. И аз не знам как. Мислиш ли, че си излмислям? Някой разправяше сега като излизах, че имало някакъв нещастен случай и хора имало ранени, та затова ни задържали нашето метро…

…

- Откъде да знам? Мислиш ли, че съм питала?

…

- Естествено. Ти за 40 минути престой в т’ва метро как мислиш? А и не можех да им се обадя, защото нямах покритие. – отново плач. – Освен това слязох на първата спирка, защото до следваща още не пускали влакове…

…

- Ами обадих им се ей сега. Малко преди да се обaдя на теб.

…

- Исках да говоря пак със същия човек, понеже той ми каза и последния път, че той трябва да ми води интервюто. И тази, която беше там, ме пита, аз ли съм, после ми вика да съм почакала и като вдига пак, ми казва, че онзи не можел да говори с мен сега, да не съм идвала, те щели да ми се обадят.

…

- Eй сега точно… преди 4 минути някъде.

…

- Как да не се разстройвам?

…

- Как така нищо не значи? И ти и аз много добре знаем какво значи, като ти кажат да не ходиш на интервю и че те ще ти се обадят. Да не говорим, когато два пъти поред си закъсняла… а онзи…

…

- Онзи… мен ако ме питаш, е бил там. Бил си е в шибания офис, седял си е на кожения стол, пушил си е цигара и като онази патка заспала, тъпата секретарка, му е казала за мен, на него явно въобще не му се е разправяло с тъпата и несериозна овца, която за втори път не може да дойде на интервю. Кой знае какво си е помислил за мен? Сигурно си вика: „Тая па колко е задръстена – първо, оправдание с някаква си баба, сега пък метрото било спряно.“ И седи и си се хили…

…

Жената бърше сълзите си с ръка, слуша какво й говорят от другата страна по телефона, а плачът й се усилва.

- Да.

…

- Да.

…

- Не, не е така.

…

- Защото аз ти казвам, че не е така. Ти какво ще си помислиш, ако си на негово място?

…

- Не те питам това. Кажи ми какво ще си помислиш и честно. Кажи ми просто ще повярваш ли наистина, че днес заради някакво спряно метро не съм могла да стигана навреме? А? Да или не? Само това ми кажи! Да или не?

…

- Не искам да гледам. Отговори ми на въпроса! Да или не?

…

- Ето виждаш ли? Виждаш ли? – и заридава отново.

…

- Ама той не е ти. Те не са ти.

…

- Знаеш ли колко е сложно в този бранш, а? Не можеш да знаеш, ако не работиш в него.

…

- Точно в това е проблемът. Получаваш един шанс и това. Един шанс и край. Няма да имам много други възможности. А възможност като тази със сигурност втори път няма да получа. Просто няма. Защото това е динамичен бизнес и…

…

- Ами не не се освобождават толкова бързо места. Две години вече чакам. Да не говорим за… за цялото време преди това, което изгубих.

…

- Не, не става. 

…

- Защото след още две години ( а през това време един Бог знае, с каква идиотска работа ще трябва да се занимавам) ще се пръкнат още 100 като мен… Ти знаеш ли, че сега в града да има 10 души с толкова добра квалификация като мен, пак ще е добре. В целия град. А след две години знаеш ли колко ще са, а? Десет пъти повече. И знаеш ли кое е най-лошото? Че тогава те ще имат по-добра квалификация от мен, защото по-скоро ще са си правили стажовете и естествено ще са по-навътре с новостите, а за мен какво? 

Аз ще си седя на някаква работа, ще се трепя, ‘щото трябва да плащам сметки, етествено няма да имам време да се интересувам какво става, какви новости навлизат и т.н. и ми е много интересно кой ще ме вземе тогава на работа.

…

- Въобще не драматизирам. Казвам ти нещата както са. Много добре знаеш, че не съм лигла, дето мрънка за щяло и нещяло. Ето, първия път като забравих за интервюто, да съм ти мрънкала? Не. 

…

- Аз ти казвам, че няма да се оправят и че нещата няма да се наредят. Лесно ти е на теб, ‘щото не е до твойта глава всичко. И аз мога да седна така да разправям на някой: о, не се притеснявай, животът е розов и… ако имаш качества и тям подобни, няма да останеш на сухо. Да, ама не е така. Просто не. Защото т’ва не ти е някакъв тъп филм, т’ва е моят живот. Разбираш ли? Трепах се в училище за хубави оценки, за да мога да следвам, каквото искам. Трепах се после в унивеситета… ти знаеш ли, че ако има 5 купона, на които да съм отишла през цялото си следване,  пак ще е добре. Няма концерти, няма кино. Ама аз съм доволна, ‘щото си работя усърдно и имам резултати. Знаеш ли колко жервти съм правила?

…

- Всички правят, ама техният живот не е съсипан заради някакво метро – плач. – Не съм виновна, разбираш ли? Само за две спирки се качих, само за две. Защо на мен трябваше да се случи? Защо точно в този ден? Защо точно в този час? Един час по-късно да беше станало и всичко щеше да е наред. Десет минути по-късно да беше станало и всичко щеше да е наред.

…

- С какво съм го заслужила?

…

- Ами като не съм, защо ми се случва? Защо на другите нещата им се получават? Защо имат късмет, без дори много да се трудят. Ей така им се изсипва отгоре или пък майка им или баща им ще им намерят работа и всичко е точно. Няма да се напрягат и притесняват цял живот. Ето този примерно, който щеше да ми води интервюто – началник е на отдел, уредил се е, бас държа, че си няма никакви проблеми и че не си мисли, че всичко, което е направил през живота си, не си е струва. Бас държа, че никога не си е казвал: „Не знам какво ще правя. Наистина не знам.“ – прекъсната е отново от събеседника си.

…

- Не е така. Не е така.

…

- Не, защото не е честно, аз да давам толкова от себе си, да жертвам толкова, а всичко да се изправя срещу мен. Не е честно. Аз какво можех да направя. Няма кой да те пусне от метрото и да тичаш, за да отидеш на интервю. Какво ме интересува мен, че имало нещастен случай – ми да внимават повече. Аз длъжна ли съм да плащам за нечия чужда некадърност? А?

…

- Ти разбираш ли, че с цялото това нещо ми провалиха кариерата. Само заради това едно нещо?

…

- Не преувеличавам. Защо постоянно ми говориш все едно съм дете, което реве за счупена играчка. Не става дума за играчка, а за живота ми… за това че сега не мога да правя това, което искам и обичам, че трудът ми досега е отишъл на вятъра и то заради нещо, което не аз съм объркала.

…

- Не можеш ли поне веднъж да кажеш – ми да, животът е шибан, беше прецакана и толкова, а?

Жената затваря телефона. Кашля три пъти. Кашлянията й могат да бъдат объркани с хлипания или хрипове. Избърсва сълзите си с ръка. Вдига куфарчето от земята, прибира телефона си, вади малко огледалце, после с кърпичка забърсва леко размазания около очите грим. Телефонът звъни. Тя поглжда дисплея. Изключва телефона и небрежно го хвърля в куфарчето.

Излиза от малката ниша между двете сгради. Озовава се отнова сред  пешеходците. Седи на тротоара, неподвижна и скована – като статуя, около която като поток се излива забързаното множество от хора. Блъскат се в нея, заобикалят я, подвикват й, ала тя не ги чува. Гледа разсеяно пред себе си, без всъщност да вижда, каквото и да било. Пред погледа й с бясна скорост преминават коли.

 

*

*      *

 

Дата: 20. 05. 2005

Час: [10:14]

Име: С.Р.

Пол: М

Възраст: 23 години, 2 месеца, 13 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [11:55]

Той премества стола небрежно с лявата ръка и се просва върху него. Оглежда се нервно и раздразнено. Хвърля бърз поглед на картоните върху бюрото срещу него. Сам е в потискащо жълтия кабинет. Върти се на стола сякаш му е неудобно.

Вратата зад него се отваря и влиза мъж на около 30 години, средновисок, с тъмна коса и  светли, сини очи, в бяла престилка. Поздравява топло седящия, той само кимва в отговор, после пита:

- Какво стана с дъртия? Да не се отказа да се занимава с мен?

Мъжът с престилката  се усмихва и отвръща:

- Не. Просто е в отпуск. И до края на Вашите посещения тук, ще си говорите с мен.

- Щом казвате – отмества небрежно погледа от събеседника си и започва да гледа през прозореца. 

Мъжът в престилката сяда зад бюрото, взима картоните и някакви други документи, разлиства ги набързо, сакяш за да си припомни нещо маловажно, което е чел преди време, оставя папките отново на бюрото и поглжда към човека срещу себе си. Среща обаче само безразличния му профил. Гледа го проницателно повече от минута, без да казва нищо, ала другият така и не рагира. Продължава да гледа през прозореца и да мълчи.

- Искате ли да поговорим?

- Ами в общи линии за това съм дошъл – отвръща другият, без да измества поглед към питащия.

- Аз знам защо сте тук. Питам дали искате да говорим.

- Питате ме какво искам ли?

- Точно така.

Той извръща глава към мъжа с престилката:

- Мога да ви кажа какво НЕ искам. Не искам да трябва да се мъкна тук всяка седмица, за да разговарям с някаква откачалка за това какви проблеми съм бил имал аз. Не искам, ама се налага. Не искам някакъв психиатър, който се мисли за много готин, да се държи приятелски с мен, за да ме накара да си говоря с него, а той да си подхранва егото, мислейки си колко е велик, как може да разбира хората и как им е помогнал, без в действителност да разбира и грам проблема им, без въобще да знае какво значи живот. Не искам, ама се налага. Не искам някаква тъпа държава да си мисли, че има правото да решава дали аз съм луд, психически нестабилен или каквото там въз основа на мнението на също такива психиатри, които не са могли да направят нищо по-добро с живота си и затова седнали да обясняват на другите какви са им проблемите. Не искам, ама се налага. Не искам същата тъпа държава да ме заплашва, че ще ме прибере в лудница, ако не ходя на консултации всяка седмица. Не искам, ама се налага… да продължавам ли?

Кратка тишина. Психиатърът е леко учуден, но остава все така мил и ведър:

- Мога само да Ви кажа, че „тъпата държава“ просто се грижи за здравето Ви, а в случая и за живота Ви…

- А може би нямам нужда тя да се грижи за живота ми. Може би трбва да се загрижи малко повече за живота на просяците по улиците, които умират всеки ден, защото шибаната държава е така устроена, че те да не могат да направят нищо. Може би шибаната държава трябва да се погрижи за сираците по домовете. Може би трябва да направи така, че на една млада майка да не й се налага да лишава едно дете от нормален живот. Може би трябва някой да се погрижи за всички богати копелета, които изкарват парите си на гърба на мизерстващите и готовите на всичко само за един залък хляб.

Но, не. Държавата седнала да се занимава с мен. С мойто „здраве“. И искате ли да Ви кажа нещо? Мойто здраве не струва пет пари и държавата въобще не я ебе дали утре ще се събудя или не. Просто поредният нещастен политик иска да се направи на самарянин и хуманист и затова Ви нарежда да се занимавате с такива като мен. Защото е най-лесно. Няма да се опитаме да направим нещо наистина значимо, ‘щото е много работа, ‘щото за к’во да променяме света, след като ние и така много добре си живеем. Нека умират деца, ние нали имаме кинти да се возим в коли с кожени салони. Дайте да се занимаваме с лудите, ‘щото нали трябва поне нещо да правим. А ако ония вземат и се самоубият, ‘щото докторите ни са некадърни и също не ги ебе – чудо голямо. Ще кажам просто, че бил много тежък случай, не можело да му се помогне. – мъжът е задъхан от ярост, дясната му ръка стиска дръжката на стола и трепери конвулсивно.

Психиатърът се замисля за малко, после отговаря:

- Мислите, че спасяването на един човешки живот, без значение чий, е нещо незначимо?

- О, я не ми се правете сега на фолософа човеколюбец! ‘Щото и аз мога така да си приказвам, ама едно е да говориш, а друго е да свършиш нещо. Вие като толкова много цените човешкия живот, без значение чий, ако трябваше да избирате, чий живот да спасите – на Хитлер или на Майка Тереза, какво щяхте да изберете, а?

- Не става въпрос за това – отвръща спокойно другият.

- Напротив – кресва в отговор мъжът. – Точно за това става въпрос. Нали казахте, че спасяването на човешки живот, без значение чий, е нещо значимо. Кого ще спасите, а? Кого?

- Не съм казал, че един човек не би могъл да е по-полезен за обществото от друг. Казах само, че да се спаси човешки живот, е нещо значимо. Дали някой заслужава повече да живее от някой друг е вече въпрос, на който не мога да отговоря.

Отново настъпва мълчание. Психиатърът гледа очаквателно пациента си, а той само изсумтява нещо недоволно и извръща глава към прозореца. След като разбира, че няма сам да проговори отново, докторът отваря картоните на бюрото и заговаря на мъжа срещу себе си: 

- Какво правихте последните три месеца?

- Какво пише в картона?

- В този ли?

- Да.

- Ами, пише, че сте били изписан от клиниката преди около три месеца.

- Нещо по-интересно?

- Ами мога да Ви кажа кой Ви е бил лекуващ лекар.

Той се усмихва подигравателно:

- Умело обаче избягвате темата.

- Моля?

- Ами, за самоубийството… по-точно за опита. Не Ви разрешават да говорите или това си е лично Ваша тактика, за да не ме връщате към този момент от живота ми? – той изговаря последното с особена ирония в гласа.

- Не ми е забранено да говоря с пациенти за каквото и да било. И не се опитвам и да избягвам темата – все пак именно затова седим тук и сега. Просто не считам за нужно аз да  насочвам разговора в тази посока. 

- За да не ме подтиквате към такива мисли отново, също като оня другия – прекъсва го той.

- Не. Причината е съвсем друга – опитите Ви за самоубийство (защото са два или понe само толкова са отбелязани тук) са част от миналото Ви, а ние сме тук, за да говорим как ще продължите оттук нататък. Така че темата сама по себе си не би трябвало да е част от разговора ни.

- Т’ва да не сте си го написали предварително или просто го пробутвате на всеки втори? Само да Ви кажа, че може да ми ги ръсите подобни с часове и няма да ми кажете нищо особено. ‘Щото и аз съм чел някакви си книжки и евтинките Ви булевардни мъдрости ги знам до една. Истината е, че Ви е шубе, че ако случайно почнем да говорим за самоубийствата, утре може пак да опитам.

Долната устна на доктора потръпва за малко, ръцете му вече не се виждат, прибрал ги е зад бюрото:

- Кога беше първият Ви опит за самоубийство?

- Там не го ли пише?

- Аз питам Вас.

- О, и сега по този начин ще ми покажете колко сте смел и как всъщност Вие държите положението в ръце, ама…

- А Вие можете ли за секунда да спрете да се правите на интересен и да си мислите, че знаете всичко и просто да отговорите на въпроса?

Той е учуден от отговора на психиатъра. Гледа в недоумение. Кратка пуаза. После се усмихва и отвръща:

- Първият ми опит беше преди около годинa. Вторият, както и Вие можете да видите в картона, беше преди около три месеца. Нещо друго? – пита той особено предизивикателно и със сарказъм в гласа.

Лекарят продължава да задава въпроси, но и в неговия тон може да се усети иронията и сараказма към събеседникът му:

- Какво Ви инсипирира да опитате първия път?

- Ами беше от любопитство – ехидна усмивка.

- От любоптство? – пита озадачен психиатърът.

- Да. Исках да пробвам нещо ново. Скучно ми беше. Не Ви ли се е случвало? Както и с цигарите или с наркотиците.

- Повечето започват да се дрогират или да пушат не от скука, а защото имат някакъв проблем, с който не могат да се справят и предпочитат да избягат от него.

След кратък миг, в който в очите на другия проблясва за малкo огрoмна ненавист, той отговаря все така спокойно и с все същaтa ехидна усмивка:

- Не, при мен случаят не е такъв. Аз нямам проблеми, камо ли пък непреодолими. Животът ми е страхотен, изпълнен със смисъл. Наслаждавам се на всеки ден, на прекрасните хора, на света, на всичко. Всичко е толкова прекрасно. Как може да ми създаде проблеми? Простo ми беше скучно. Това е.

- Значи само заради скуката?

- И любопитството – допълва пациентът.

- Аха. Разбирам. Скуката и любопитството са Ви подтикнали.

- Точно така.

- А вторият път?

Отново кратка пауза. Лекарят продължава, уточнявайки въпроса:

- Все пак не може и тогава да е било, защото сте искали да изпробвате нещо ново.

- Ами… не. Всъщност не. Вторият път бях подтикнат от… втория път го направих, защото реших, че ще е интересно да изпробвам различни методи. Първия път изживяването ми хареса, разбирате ли?

- Ще се опитам.

- Ами да. Та, първия път изживяването ми хареса и реших да изпробвам и други начини. Как да Ви обясня? Това е като с… като с… ако щете, дори като с цигарите или пък наркотиците- едните са по-леки, други по-тежки, всяко отделно вещество е способно да предизвика различно усещане, да действа различно дълго и т.н. Виждам, че ме гледате странно. 

- Изглежда опитите ми да Ви разбера не са достатъчно успешни.

- Ами… тогава да Ви дам друг пример. Хм, някакъв, който ще е достатъчно елементарен, за да успеете да го асимилирате .- той се замисля и продълйава след малко. -  А да! Това е като ходенето на почивка. Когато решите примерно да отидете на море, не отивате винаги на един и същи курорт (освен ако адски много не Ви е харесал), търсите разнообразие. И въпреки че ходенето на море си е винаги ходене на море, прежвяванията могат да са различни в зависимост от това къде точно ще изберете да отидете. Същото е и със самоубийството. Можеш да вземеш хапчета, да се застреляш, да се метнеш отнякъде, да си прережеш вените, да се хвърлиш пред автомобил или нещо друго, да се обесиш, да си размажеш черепа в стената на банята… – по лицето на лекаря се чете отвръщение, което само кара събеседникът му да продължи още по-смело. -  Разбира се, са възможни и комбинации между отделните методи. И както казах, всеки си има своите чарове и предимства и носи различен вид прежвявания.

Усмивка.

- Изглежда имате огромен опит – продължава лекарят, като се стреми да запази спокойния си тон.

- Ами да.

- Не звучитe така, все едно имате само два опита зад гърба си.

- О, повяравайте ми, cамо два са. Наистина. Просто, как да Ви кажа… темата наистина ме вълнува.

- Разбирам. Наистина звучите като човек с опит. Направо професионалист.

- Е чак професионалист… но за опита не отричам.

- Аха. А какво бихте ме посъветвали, ако реша да се самоубивам и ми хрумне дa се обърна към Вас за съвет.

- Ами зависи. Зависи как точно искате да умрете и т.н. 

- Нека се ограничим тогава само дo вашите предпочитания и предложения, защото изглежда те ще са много по-целесъобразни пред вид натрупания Ви опит.

Той отново се усмихва:

- Ами тогава бих Ви казал, че не препоръчвам обеcването на никого. Сцената е просто грозна, самата смърт мъчителна и лишена от достойнство. Нали знаете, че когато бесят човек, той се напикава, насира и т. н. Тялото се стреми да се освободи от всичко… или нещо такова. Просто не е красиво.

Що се отнася до хапчетата, и те не са за препоръчване. Случва се да те боли много силно корем преди да припаднеш, а и шансът да те спасят е доста значителен. Пък след като те спасят, кой знае какви увреждания ще ти останат. Аз лично първия път пробвах с хапчета и не останах доволен. 

Виж, рязането на вени е друго нещо. Наи-готино е да го направиш в топла вана. Усещането е страхотно. Започваш да се унасяш, доспива ти се, тялото ти олеква, силата те напуска и се чувстваш така все едно се рееш. Много е готино. Особено пък като за последно преживяване. Ама да Ви кажа и това не е върхът, защото не всеки знае как да си среже вените като хората. Повечето го правят перпендикулярно на китката (то и аз бях така втория път), ама това не е правилно, Защото така раните могат по-лесно да се превържат. И пак могат да Ви спасят. Идеята е, че като режете, трябва да… Лошо ли Ви е?

- А, не.

- Защото изглеждате някак напрегнат и… дишате тежко. Пък и май леко пребледняхте. Ама то на фона на тези стени всичко изглежда бледо. Ако разказът ми Ви притеснява, кажете, веднага ще спра.

- А не, всичко е наред. Можете да продължите. Кой според Вас тогава е най – удачният начин да се самоубие човек?

- Ами, не знам. То всичко опира до вкус. Но аз лично съм си харесал едно нестандартно решение за следващия път.

- Нима?

- О, да.

- Мога ли да попитам какво е или е професионална тайна?

- Ами всъщност не е. Мисля си за следното: скачам от сграда с револвер в ръка и точно секунда преди да се размажа на паважа, си пръсвам мозъка. Така ще съм имал навероятно последно преживяване, което ще е почти летене, но ще съм си спестил отвратителната болка от удара, пък и шансът да ме спасят след такова нещо е толкова незначителен, че си струва да се пробва.

- Мислех си, че правите всичко това не защото искате да умрете, а защото Ви е скучно и търсите нови преживавяния?

- Ами да. Така е.

- А защо тогава е толкова важно дали ще могат да Ви спасят или не и защо толкова се опитвате да го предотвратите?

- Това е просто част от преживяването и от желанието да постигна най-доброто… а най-доброто самоубииство е осъщественото – отвръща той и се усмихва особено доволно.

- Значи Вие смятате да продължите с опитите си, така ли?

- Не съм казвал такова нещо.

- Напротив. Нали ми казахате, че следващия път ще скочите от сграда и ще се застреляте преди да се ударите в земята.

- Е, имах пред вид, ако има следващ път.

- Пропуснахте да споменете това.

- Незначитела подробност.

- Не особено незначителха, ако питате мен.

- Ако бях взел решение да продължа с новото си занимание, очевидно нямаше да Ви посещавам всяка седмица, или?

- Ами не знам. Аз така или иначе намирам заниманието Ви за незряло и особено безсмислено.

В очите му проблясва гняв, но той се опитва да говори спокойно:

- О, нима. Защо?

- Ами, от чисто практична гледна точка.

- В смисъл?

- Ами самото нещо – самоубийството, де – ми изглежда като един малък парадокс.

- Страхувам се, че сега аз не Ви разбирам.

- Ами… във вашия случай определено не е така, де. В това се убедих. Но все пак, ако Ви интересува как седят нещата за мен принципно…

- Но, разбира се, че ме интересува… Вие сте преживели толкова много. Определено искам да споделите мнението си с мен.

Следва кратка пауза. Психиатърът изглeжда се е засегнал от думите, но въпреки това не отреагирва:

- Ами, ако допуснем (само като предположение), че повечето хора, които взимат решение да се самоубият, го правят, защото имат проблем, с който не могат да се справят или животът им е просто толкова тежък, че отказват да живеят повече така, защото според тях това не е живот, а мъчение… не че при Вас случаят е такъв, дори не искам и да намекна такова нещо. Но понеже се занимавам с такива неща, смея да твърдя, че съм успял да си изградя горе-долу достоверна картина за нещата. Вие как мислите, можем ли да се задоволим с такова предположение?

- Бих казал, че звучи клиширано.

- Но клишетата са станали такива точно защото са верни.

- Да допуснем тогава, че предположението Ви е сравнително точно.

- Добре тогава, ще се съгласите ли с мен, че когато някой човек започне да обмисля вариaнта да сложи край на живота си и в крайна сметка реши да направи крачката, би трябвало да е достигнал до момент, в който е изгубил всичко, но наистина всичко. До момент, в който не му е останало какво да губи, няма нищо ценно вече в живота си, нищо, за което да си струва да се живее. Защото съгласете се, че би било особено глупаво да се лиши сам от радостите на живота, особено ако те не се много. Не мислите ли?

- Има логика.

- Та, значи сте съгласен, че самоубийството е единствено оправдано само ако човек няма какво повече да губи, ако е достигнал едно абсолютно дъно, едно състояние, от което по-зле не може да стане.

- В общи линии, да.

- И именно в това е парадоксът. Когато човек достигне дъното и не може да падне по- долу, а пътят му все пак трябва да продължи (защото животът е и път), та в такъв случай единствената възможна посока е нагоре.

Настъпва кратко мълчание. Докторът продължава:

- Разбирате ли сега какво имам пред вид? Щом по-зле не може, значи е дошъл моментът нещата да се подобрят. Намирам за много глупаво точно в този момент да сложите край на живота си. Все едно да работите цял месец и накрая доброволнно да се откажете от заплатата си. Струва ми се незряло и безсмислено да се откажете доброволно от нещо, което толкова силно желаете и за което сте жертвали вече всичко, което е могло да бъде жертвано.

Докторът млъква. Гледа събеседника си право в очите, без да казва каквото и да било. Решил е да не проговаря отново пръв и чака другият да реагира на казаното току-що. 

Той очевидно не знае какво да отговори или не иска да отоговаря, затова в стаята се възцарява тягосното мълчание, което този път продължава прекалено дълго. Никой не иска да проговори пръв и никой не откъсва очи от пронизващия го поглед на седящия срещу него. След няколко минути лекарят все пак взима думата:

- Трябва ли да разбирам мълчанието Ви като знак на съгласие.

- О, не. В никакъв случай.

- Тогава?

- Тогава какво? – печели време той.

- Какво мислите за това, което казах?

- Ами… как да ви кажа? Звучи интересно и що-годе убедително…

Пауза.

- Само това ли?- пита психиатърът.

- Ами… в общи линии да. Какво точно очаквате да Ви кажа? Че жалката Ви теория е решението на всички проблеми и ако някой би я чул, ще му олекне и веднага ще заобича мизерния си живот. Това ли искате да чуете? Ами ето, казвам Ви го, за да се почувствате велик. Искате ли обаче да Ви кажа още нещо?

- Слушам Ви.

- Много е лесно да си седите в мекото кожено столче, да си мислите, че знаете всичко, защото някакъв шибаняк Ви е дал шибана диплома, ама и хабер си нямате какво точно е живот и как нещата се случват наистина. Жалко е, че седите тук и се чудите как да убедите другите колко е страхотно всичко, как всъщност всичко ще се оправи и не е толкова лошо колкото ни се струва и т.н. Истината обаче е, че докато Вие сте чели за това в някаква книжка, някой трябва наистина да го преживеят… или по точно да живеят с всичко това… ако могат. Докато Вие се чудите с какви мили думи да ги успокоите, те се чудят какво да правят. И аз мога да говоря. Знаете ли само как мога да говоря? И аз мога да успокоявам, мога не по-зле от вас. А знаете ли колко дълъг път има от казването до правенето? Мислите си само че знаете, защото никога не сте поемали по този път. Аз съм. И знаете ли какво открих – пътят стига до каньон. И така или иначе, не можете да стигнете до целта си. Думите си остават думи, успокоенията – красиви лъжи, а като се събудя сутрин, се чудя защо въобще ми е трябвало.

Искате да ми дадете надежда ли? За какво ми е? За какво ми е шибаната Ви надежда? Казвате ми, че когато по-зле не можем, пътят е само нагоре. Защо тогава от толкова време не съм видял това „нагоре“? Колко искате да чакам, а? Знаете ли какво е да се живее един ден само с мъката на човек, който обмисля самоубийство? Вие не бихте могли да живеете с нея. Вие не бихте имали сили да мислите за надежда. И никакви думи на надежда няма да Ви успокоят. За вас ще съществува само една мъка, чиято всяка секунда се проточва като час. Ще Ви разяжда болка в гърдите, постоянно, без дори да Ви боли нещо наистина. И дори някой да Ви даде надежда, когато на другия ден се събудите и се чувствате по същия начин, ще разберете, че всичко е лъжа. Всяка една думичка на успокоенние. И въобще не е вярно, че надеждата умира последна. Надеждата за Вас ще умира всеки ден с изгрева на слънцето.

Знаете ли как се чувства човек, когато надеждата умира в него?

Той се e навел напред, като че за да е по близо до лицето на лекаря. Зачервил се е, диша учестено, очите са му влажни, гласът изменен и треперещ:

- Знаете ли? – кресва той.

Отоговор няма.

- Ще Ви кажа как се чуства. Чувства се така, все едно нищо вече няма смисъл и никога няма да има. Не иска вече който и да било да му дава надежди, защото е толкова уморен от лъжи, че не би могъл да понесе още една. Знаeте ли, че на някои хора им трябва само един такъв момент, не повече, за да направят това, което аз отлагах толкова време. Знаете ли? Не им трябва повече от една минута в това състояние, за да разберат, че няма накъде да вървят.

Но Вие никога няма да разберете тези хора. Никога. Защото не сте преживявали такова нещо, защото имате само наглостта да поучавате, без сами да сте изучили предмета си… никога не сте преживявали такова нещо и никога няма да преживеете… това Ви е проблемът. Предпочитате да се заблуждавате, че сте шастлив…

Я ми кажете какво имате освен шибаната си работа или евентуално и семейство, при което се връщате всяка вечер за малко, най-често по навик, а не защото наистина го желаете. Това ли е щастие, а? Това ли е изпълненият със смисъл живот?

И двамата мълчат.

- Когато някой е отчаян, не може да види много отвъд отчаянието си – продължава лекарят. – Знам какво е да си отчаян. И съм се убедил, че човек не е в състояние да вижда ясно в такива моменти. Болката заслепява и подтиква към грешни решения, както и гневът, както всички силни емоции. Този, който страда най-много обаче, е именно онзи, който им се поддаде. Можете да изберете дали да се хванете за болката и отчаянието си  или не…

- Нищо не мога да избирам – вбесява се той и прекъсва говорещия. – Пак говорите наизуст. И пак ще Ви кажа, че е едно да се говори , а съвсем различно да се живее. А може да ме поучава само някой, който е минал по моя път, а вие определено не сте.

- Всичко, което искам, е да Ви накарам да си дадете време дори когато Ви се струва, че сте чакали прекалено дълго. Дори когато си мислите, че нямате надежда. Защото никога не можете да знаете какво ще се случи в следващия момент. Никога. Може още утре нещата да се променят. Може дори след минута или дори две секунди… никога не знаете…

- Аз знам. Знам, че нищо не се променя, че не ми трябва нищо от цялата тази измислица… че това, заради което другите си мислят, че си струва да се живее, е боклук…

- Знаете ли колко хора има, който Ви обичат и които ще нараните, ако…

- Няма нищо! – развиква се той. – НЯМА! Хората се заблуждават, че обичат, защото само така могат да се убедят, че има нещо повече… аз не искам шибаните им заблуди. Омръзнало ми е да гледам двойки по улиците, който парадират с измисленото си щастие, а всички дълбоко в себе си знаят, че са направили компромиси с човека до себе си просто за да бъдат с някого, а не защото наистина имат нужда от него. Искат да се впишат в цялата картинка, да не са различни… е аз пък не искам. Ясно ли ви е. Омръзнало ми е да се преструвам…

- Но…

- А дори и да беше така… дори и да беше, какво от това? Какво, ако имаше и един нещастник, на когото да му пука истински за мен, а? Трябва да седна да живея заради него, така ли? Да седя и да се мъча заради някой друг? А? Защо да съм там за другите, когато няма никой за мен? Защо да се хабя да помагам на други, когато…

- Не помагате на други, а на себе си. Става въпрос само и единствено за Вас. За никой друг. Помогнете на себе си. Помагайки на себе си, вече ще сте помогнали и на другите. Подарете си утрешния ден. Просто не забравяйте да си подарите утрешния ден. Дайте си възможност да видите и отвъд отчаянието, защото няма кой друг да го направи…

Лекарят не успява да довърши, защото другият става и бясно ритва стола назад. Облещва се, започва да размахва ръце и да крещи:

- Да Ви еба майката, на вас и на всички! Говорите ми едно и също като развален грамофон и въобще не чувате какво аз Ви казвам. Заврете си шибаните философии в дебелия задник или ги пробутвайте на някой слабоумен… ако някой ден Ви се случи да знаете как се чувствам… много ми се ще тогава да Ви видя…

- Знам как се чувствате, това се опитвам да Ви кажа…

- Нищо не знаете! – прекъсва го с крясък другият. – НИЩО! Обръща бързо гръб, излиза бързо от кабинета. И затръшва вратата толкова силно, че мазилката около рамката се напуква и малки парченца падат на пода.

Психиатърът изтичва до вратата, излиза в коридора, но там няма вече никой. Той се връща в кабинета, отива до прозореца. И се заглежда в улицата. И вървящите по улицата хора. Очаква явно да види човека, който до преди малко седеше срещу него. Докато гледа, започва механично да разтрива китките си от вътрешната страна, сякаш там се е появил сърбеж от стара рана. Разтрива ги все по-настървено и сякаш потъва в спомени за нещо отдавна отминало…

На улицата отдолу се появява пациентът…

Той стъпва на тротоара, а вратата зад него се затваря с монотонно скърцане. Той дори и не усеща. Сякаш е напълно глух и безчувствен за всичко, което го заобикаля. Стои на едно място, скован и втренчил поглед в една точка.

 

 

 

*

*      *

Дата: 20. 05. 2005

Час: [12:01]

Име: Д.M.

Пол: М

Възраст: 26 години, 3 месеца, 86 дена

Cota Nula: 20. 05. 2005  [12:06]

 

Той седи на пейката, с наведена глава, забил поглед в мобилния си телефон, който е хванал с две ръце. 

Покрай него минават забързано хора. 

Той не отмества очи от телефона си. Диша тежко. Седи така около минута. Вдига глава. От очите му се стичат сълзи. Поглежда отново дисплея на телефона си.

12:04.

Оставя мaшинката до себе си на пейката и прокарва длани по лицето си, като че иска да убие някакъв сърбеж, след което заравя пръсти в косата си. Торсът му потръпва леко от сподавянето на напушващия го плач. 

Рязко маха ръце от лицето си, тръсва глава и се изправя от пейката. Прави няколко крачки напред, гледайки плочките под краката си, докато нe стигне до ръба. После поглежда право напред, а овлажнените му кафяви очи изглeждат някак празни, лишени от душa, чието огледало да бъдат.

В далечината се разнася тътен.

Другите хора стават от пейките и се приближават, за да се качат на идващото метро.

Той като че ли не осъзнава какво точно се случва. Бавно извръща глава към тъмния тунел, където тътенът се усилва все повече и повече. След един миг само две тънки ивици светлина се плъзват по релсите откъм мрака – две огнени змии с кожа като разтопен метал и искрящи очи. Те се приближават все по-бързо и по-бързо и потъват в тъмнината нa очния му нерв, а грохотът разтърсва съзнанието му.

Всичко се случва за чaстица от секундата: като в транс той полита към релсите и сякаш точно преди да падне, осъзнал какво е направил, иска да скочи обратно, но е прекалено късно.

Разнася се пронизващото скърцане на спирачки, огромна струя кръв опръсква предното стъкло на влака и няколко от стоящите наоколо хора; едно от колелата е прерязало главата, която сега виси на торса само на част от врата и бива подмятана и удряна в околните стени. Носът се счупва и се килва на една страна, от него и устата шурти кръв; разнася се пукот на счупени кости, до една релса остава да лежи и кърви крак, отрязан през средата на прасеца; огрoмните колела дъвчат и късат месото и кожата и ги рахвърлят на всевъзможни посоки; тялото е разпердушинено, а влакът го подмята пред себе си, докато не спре напълно. От пресечения врат тече обилно кръв, а устните се мърдат, сякаш искат да изрекат нещо. Очите са празни.

Наоколо хора пищят и бягат ужасени.

На една от пейките за чакащи лежи забравен мобилен телефон, който ще иззвъни след по-малко от минута, но няма да има кой да отговори на повикването.

ЧАС

[12:06]

COTA NULA

 

 

*

*      *

Ноктите му бяха неподдържани и грапави, а под тях личаха черни петна. Ръцете също му изглеждаха преждевременно остарели, кожата – потъмняла и сбръчкана, вените – издути като пожарникарски маркуч под голямо налягане. Напомняше на онези работници от полето, които не си дояждат и затова са съсухрени. От вътрешната страна на китките му личаxa белези от порезни рани, явно дълбоки, защото на тези места кожата беше значително по-светла – като залята с вряла вода. 

Видът му беше като цяло неугледен. Носеше опърпани дрехи: карирана риза, изглежда непрана от доста време, а под нея лилавeникaвa, изпокъсана тенска. Дори дънките му бяха толкова износени, че по тях зееха дупки.

Имаше тъмна коса, несресана и мазна, по която личаха сиви кичури – определено белег на преждевременна старост. Половината му лице беше скрито зад отдавна небръснатата брада, изпод която се подаваха две бледи и съсухрени устни. Всичко това беше допълнено по хармоничен начин от влажните и изморени очи, които човек може да види при болните животни.

Мъжът стоеше до големия прозорец, който стигаше от тавана почти до самия под, пушеше цигара и, хванал се с две ръце за рамката, подаваше глава навън, като че ли за да огледа минувачите долу. После се дръпваше и хвърляше поглед към мрачната малка стая зад него.

Там цареше пълен безпорядък. Насред малкото помещение, направо върху самия под, лежеше матрак с разхвърляни завивки, а около него се мъдреха празни бутилки, които проблясваха леко на малкото светлина, промъкваща се откъм прозореца. Книги, разтворени, с намачакни страници, бяха  небрежно захвърлени навсякъде из стаята.

След като обходи всичко това с поглед, мъжът премести цигарата в лявата си ръка, наведе се и вдигна от земята предмет.

На светлината в ръката му проблесна револвер.

Той дръпна за последно от цигарата си и я хвърли небрежно през прозореца. 

Огледа се. Зад себе си видя как в полумрака се откроява издължената му сянка. Тя лежеше на пода като някакво непознато същество. Пред него се виждаха покривите на къщите и небето, синьо и ясно.

Очите му започнаха да блестят, сякаш в тях бавно се събираха сълзи, а той заговори незнайно на кого с глас, изменен от сподавен плач:

- Искам да не трябва. Знаеш ли как искам? Знаеш ли колко много искам да не е нужно, да видя, че има и друг начин – той направи пауза, за да си поеме дъх и да задуши отново напиращия в гърлото му плач. – Иска ми се наистина. А знаеш ли какво виждам всеки ден? Знаеш ли какво чувствам всеки ден и в какво се убеждавам? Знаеш ли? 

Няма друг начин. Не и за мен. Толкова пъти съм опитвал, толкова хора съм наранил, а най-много от всички себе си…

Той млъкна и наведе глава, от очите му закапаха огромни сълзи, а тялото му се разтресе. След малко вдигна глава. Лицето му беше влажно, а от очите му се стичаха два малки потока. С поглед, устремен нагоре, той продължи да говори през хлипанията си:

- Та днес дори не можах едно “благодаря” да кажа. Дори това. Едно „благодаря“. Защо? Знаеш ли какво е да си толкова безполезен? Знаеш ли?

Отново се задави със собствения си дъх.

- Трябва да си подаря утрешния ден. Трябва да си подарявам утрешния ден. Трябва ли наистина? Знаеш ли колко боли, когато утрешният ден се окаже вчерашен? Можеш ли да ми кажеш, че това ще има край? Можеш ли да ми дадеш знак?

Не мога. Не искам да си причинявам това. Наистина не искам. Мъчих сам себе си толкова време, че нямам правото да се измъчвам още ден.

Той извърна очи към часовника на стената, точно когато тънката червена стрелка, отборяваща секундите, застана на 12. Часът беше точно 11:54.

- Не мога да си подаря цял ден. Прекалено много е. Но ще си подаря една минута още.  Ще си подаря тaзи една минута… боли ме… но въпреки това…

Сви се на кълбо и зарида.

40 секунди.

Погледна надолу към улицата. Хората пъплеха забързани, без да поглеждат към него, колите фучаха. Той се загледа в шосето и проследи с очи бялата непрекъсната линия чак до хоризонта, където тя се сливаше с града и чезнеше. Представи си се как е на платното, как пресича до другата страна. Когато стига средата, колите, които в началото бе гледал да преминават пред очите му, сега бяха зад гърба му. Взорът му обхващеше само другите, бързащи в противиположната посока. Налагаше им са да намалят само когато отнякъде по пътя им изникнеше светофар. 

Мъжът се сепна и излезe от краткия си унес. Веднага погледна към часовника.

15 секунди…

- Нали прощаваш на всички… за всякакви грехове… дори ако те помолят за прошка преди да са сторили грях?

5 секунди…

4 секунди…

3 секунди…

2 секунди…

1 секундa…

Мъжът затвoри очи, а от мрака зад клепачите му се роди картина…

… Жената (той я позна) не чака и миг. С три бързи крчки се озова на платното точно когато преминаваше огромен червен автобус.

Разнесе се пронизващо скърцане на спирачки и се чуха няколко откъслечни писъка.

Сблъсъкът беше силен. Тялото на жената отскочи от предната броня и се просна на шосето. Огромните гуми на автобуса го премазаха безмилостно. Десетките тонове сплескаха плътта, кожата се сцепи под огромното налягане, а изпод нея пробиха потрошените кости – бели с тук-таме капчици кръв. Черпът се сцепи с пукот и  разсече лицето на две. Литри кръв се изляха от премазаната глава и разкъсаните крайници. Задните гуми на автобуса прегазиха повторно трупа, оставиха червени следи и разхвърляха останките от пихтиестия мозък и късовете месо, конвулсивно треперещи от последните нервни импулса, преминаващи през тях. Ръка, облечена в стилен костюм, лежеше неподвижно на 10 метра от торса…

… Мъжът отвoри очи.

Торсът му висеше застрашително през прозореца и единственото, което го спираше да не полети към сивия паваж, беше лявата му ръка, която се бе впила до болка в рамката. С нейна помощ той се изтегли обратно, дишайки учестено и дълбоко като току-що финиширал маратонист или някой, който само преди миг е видял най-ужасното нещо в живота си.

Той се облегна на стената да прозореца и след миг само се свлече на пода под тежестта на умората, която краката му вече не можеха да понесат. Опря глава на ръце, но челото му опря о студеното желязо на револвера в дясната му ръка. Той го хвърли инстинктивно като някой, уловил по невнимание нещо горещо.

Не спираше да диша. Нервно прокарваше пръсти през несресаната си коса, търкаше длани в тялото си, опитвайки се явно да очисти някаква мръсотия, полепнала по него.

Стана от пода и започна да ходи бързо напред-назад из стаята.

От очите му още капеха сълзи – все така големи. Сега обаче устните му се бяха изкривили в широка усмивка, която откриваше всичките му зъби. Сякаш всичко, което тази усмивка се опитваше да изрази, беше толкова голямо, от такова огромно значение, че разтягаше устата колкото може по-силно, само и само да излезе навън, защото гърдите, в които беше затворено, вече не можеха да го поберат.

Той отиде до прозореца. Kоленичи пред него. Загледа се в небето и почна да нарежда думи, които не можеха да се чуят. Само устата му се отваряше, от нея се откъсваше дихание, а той кършеше ръце и се превиваше.

Изведнъж се извърна към часовника зад себе си.

11:57.

Сякаш забравил нещо, мъжът скочи бързо, затича се към вратата, хлопна я зад себе си, без дори да заключи, и заслиза по старото стълбище, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. С лявата си ръка притискаше силно горния джоб на ризата си.

В този вид той изхвърча на улицата, като за малко не се сблъска с две жени, които току-що преминаваха пред входната врата.

Едната от тях, с кестенява коса и обувки на висок ток, го изгледа особено осъдително и той бе сигурен, че освен всичко друго, в погледа й е прочел и отвращение.

Другата обаче само премести кичура черна коса, който се беше килнал пред очите й, когато се беше дръпнала, за да не се сблъска с него, усмихна му се мило и особено учтиво каза:

- Много съжалявам.

- Вината е изцяло моя. Аз съжалявам – отвърна той бързо.

- Само да Ви попитам дали случайно не Ви се намират дребни за телефон?

Мъжът я погледна право в очите и на нея й се стори, че от тях лъха толкова топлота и любов, че този човек не само я познаваше, а беше най-добрият й приятел.

След това той отмести ръка от джоба на оръфаната си риза, внимателно извади от там две монети и ги поднесе с отворена длан на жената.

На лицето й грейна усмивка:

- Много, много Ви благодаря. Заповядайте – каза тя, подавайки му банкнотите.

- Не. Hяма нужда. Наистина! – отвърна непознатият  и се усмихна топло.

- Но моля Ви.

Мъжът обаче само сви нежно пръстите на ръката й и добави:

- Ако Ви трябва телефон, да знаете, че този, който беше точно зад ъгъла, го махнаха преди седмица. Пресечете и отсреща до магазина – той посочи кой магазина има пред вид – има друг.

Двете жени го гледаха силно озадачени и изненадани.

- Благодаря Ви… още веднъж… много – изпелтечи чернокосата.

- И аз – отвърна мъжът, усмихна се и тръгна надолу по улицата.

- Егати откачалката – каза жената с кестенявата коса, щом той се отдалечи достатъчно.

- Да вървим – отвърна другата, без да коментира изказването на придружителката си.

Пресякоха бързо улицата. Намериха уличния телефон. Жената с кестенявата коса остана на ъгъла да чака. Чернокосата погледна ръчния си часовник, извади мобилния си телефон, потърси нечий номер, след което пусна двете монети и го набра. 

В слушалката се чу знак „свободно“. След едно позвъняване някой вдигна.

- Ало, аз съм – каза жената – Познай откъде се обаждам.

- Ами предполагам, че от един очукан сив телефон, надраскан със червен спрей – отговори гласът в слушалката.

- Не. Бъркаш.

- Сигурна ли си, че ти си нa правилния телефон? – попита през смях гласът от слушалката.

- Не. Всъщност не бих и могла да съм. Правилният телефон са го махнали още преди седмица от обичайното му място.

- Наистина ли? Е, това е жалко.

- Ами да, ама нищо не е вечно все пак… знаеш ли какво? 

- Какво?

- Искаш ли да ми звъннеш на мобилния, защото тук вече ми свършва кредитът и ще прекъсне след малко?

- Няма проблем.

Жената затвoри и почти веднага след това телефонът в ръката й иззвъня.

- Нямаш си и представа колко много се радвам, че ми се обади – каза мъжкият глас в слушалката. Просто не мога да ти опиша колко съм щастлив.

- Е, така е. Какво щеше да правиш без мен?

- Не знам. Наистина не знам.

Кратка пауза.

- Кога свършваш работа? – попита мъжът.

- Искрено се надявам до към пет, защо питаш?

- Няма шанс да е по-рано, така ли?

- Ами… не вярвам . Има ли нещо?

- Не нищо особено… но да знаеш, че ще намина малко по-ксъно.

- Станало ли е нещо? Кажи ми! Започвам да се притеснявам.

- Всичко е наред, наистина. Просто искам да те видя. 

- Е, не може ли да почака до довечера. Пет часа не са много. 

- Значи толкова съм ти омръзнал, че не искаш вече да ме виждаш?

- Глупости!

- Или пък се срамуваш от мен пред шефа?

- Престани! Държиш се като дете.

- Прекрасно! Значи се разбрахме. До по-късно.

- Виж, нищо не сме се разбрали…

- Не те чувам добре… прекъсваш ми… май че нямам покритие.

Със задоволна усмивка мъжът прибра мобилния си телефон в десния джоб на дънките и заслиза по стълбите към метрото. Долу не му се наложи да чака много. Когато метрото дойде, той се качи и слезе на следващата спирка.

Качи се на улицата, повървя малко и влезе в модерна сграда с бяла фасада. Бързо и енергично изкатери стълбите до втория етаж. На влизане в офиса, подвикна на една жена: „Като дойде, направо при мен“, след което влезе в кабинета си. Хвърли сакото си на закачалката, метна се на въртящия се кожен стол, вдигна телефона и набра номер. Поръча огромен букет цветя, после затвори и широко усмихнат се облегна на стола, с ръце зад тила, ровейки с пръсти косата си. Трудно беше да се каже дали просто се чеше или се опитва да се разроши колкото се може повече.

После стана, отиде до закачалката и извади от джоба на сакото си малка червена кутийка. Отворя я и започна да се любува на пръстена вътре в нея. Гледаше със замечтани и навлажнени очи, сякаш си представяше едно не чак толкова далечно бъдеще… едно бъдеще, което пленява с красотата си.

В този момент на вратата се почука и той беше изкаран от транса, в който бе изпаднал. Бързо затвори кутийката и я прибра. Приглади на три на четири косата си и с огромна усмивка отвори вратата.

На прага стоеше млада жена на около 25, облечена в черен стилен костюм, с идеален ръб на панталона и бяла риза под сакото. Имаше кестенява коса, която бе грижливо прибрала с шнола, а в лявата си ръка държеше куфарче.

- Добър ден – каза мъжът особено топло и подаде дясната си ръка. – Заповядайте! – и й посочи един стол пред бюрото, на който да седне.

- Благодаря! – отвърна жената и се здрависа. Влезе плахо и седна на стола, оставяйки куфарчето си до него.

- Надявам се, че баба Ви е по-добре – каза мъжът и се усмихна благо.

- А… да – отговори сконфузено тя и едва видимо се изчерви.

- Защото ако и днес не се бяхте появили, щеше да трябва лично да се разправяме с баба Ви… все пак не може да ни лишава от незаменим кадър като Вас.

И двамата се разсмяха.

- Нещо ми е пресъхнало гърлото – продължи мъжът. – Вие искате ли нещо за пиене: чай, кафе?

- Каквото и Вие. Вие решете.

 

 

15.09.2006

20:13